Тръгна толкова хубаво. Не бях притеснена, бях щастлива, че ще ходя на мач. Исках да бием, исках да станем първи на волейбол. Исках да играя. Исках да се прибера, да изчистя и да чакам с нетърпение Цветница, за да подаря на тате подаръка.
Вместо това сега седя с шина на левия крак.
Просто скочих да забия, при падането коляното каза "храсс" и не успях да стъпя на него. Болката беше ужасна. Не можех да ходя, само да се придържам. По пътя към болницата куцуках, въобще не можех да стъпя. Чаках с часове за преглед, после за снимка и накрая пак за преглед. Това българските болници са :хх Кабинетът за преглед е на единия край, докато, естествено, рентгенът ще е на другия. И после пак трябва да се връщаш. Защо пък не?
И естествено, най-лошото: крайният слой на коленните връзки е скъсан и сега трябва един месец да ходя с шина- едно дето се слага около целия крак за обездвижване. Разбира се ходя като робот- с един крак без да го свивам. И да, цял месец. Поне. И няма да играя волейбол. И не можах да играя и днеска. А ни нямаше 2 от най-силните играчи. Ако бях играла можеше и да се класираме..
Е, не се знае дали ще играя въобще- майка ми само си търси причина- то не бях навехнатите пръсти, не беше глезена, но днес два пъти чувам "Ти повече няма да играеш волейбол!" Супер, няма що.